Четиво

Невразумителен е българинът. Уж е с най-богата история на рода и земята си, пък най-малко я познава, най-малко знае уроците й, че затуй най-много греши, а после си посипва главата с пепел. Сигурно е затова, че други му я пишат на книга - увъртяна, премълчана, все някаква конюнктура да не се наруши, все някой достлук да не се развали. Нищо чудно, че 19 години след Старозагорското клане даскал Петър Иванов, като видял, че споменът за него се спухва, че губи очертанията си, размива се, наредил на младите гимназисти да напишат за домашно разговор с някой оцелял от същото туй клане. На кого да се сърдим, че 129 години от Апокалипсиса под Аязмото, където врял и кипял казанът на Пъклото, днешният старозагорец не знае съвсем за какво става дума. Чувал е за спасяването на Самарското знаме, въртят му се в главата руски войници и български опълченци, но и туй май не го дознайва съвсем. Един паметник на Чадър могила му го напомня, ама толкова, колкото да не е без хич.