10-хилядната ни колония в Детройт си има българска "Баба Тонка"

Д-р Иван Илиев Гаджев

(Продължение от миналия брой)

Д-р Иван Илиев Гаджев е роден през 1937 г. в гр. Гоце Делчев. Завършил ветеринарна медицина, по политически причини е принуден да емигрира. Установява се в Детройт, САЩ, където става първият български емигрант, получил право да практикува като ветеринарен лекар в САЩ и Канада. През 1976 г., в памет на убития без съд и присъда от комунистите негов баща, той създава Научен институт "Св. Климент Охридски", преименуван по-късно в Институт по история на българската емиграция в Северна Америка "Илия Тодоров Гаджев".
Препечатваме откъси от книгата на д-р Иван Гаджев "История на българската емиграция в Северна Америка".

Aко трябва да посоча пример за обикновен на пръв поглед изселник, който сякаш се е разминал с американската мечта - без изключителни заслуги пред родината и приемницата й, пред световното работническо движение, Коминтерна или човечеството, и въпреки това заслужил името му да фигурира в пантеона на емиграцията ни - това несъмнено ще бъде Елисавета Колчагова-Даскалова.
Все пак ще призная, че това рядко цвете на човешка доброта и отзивчивост - качества, за които географските разстояния и граници не могат да бъдат пречка, не е покълнало на безплодна почва. Прадядо й по бащина линия е един от първите български свещеници на гр. Банско. В родната му къща се приютява единственото тамошно "школо", в което учителства по-късно и баба й Милана. Тя е сестра на Лазар Младенов, достигнал до високия сан католически епископ с почетна длъжност Главен библиотекар на Ватиканската библиотека. Това му позволява да открие уникални за българската история документи. Прабаба й по майчина линия убива с пушка турчин, дръзнал да се покатери една вечер на ябълково дърво в двора й, за да я наблюдава как се съблича. Тя не се стресва и от турския кадия, заявявайки, че би направила при тези обстоятелства същото и с него. Оправдават я. Бащата Лазар Георгиев Колчагов е сред най-безстрашните участници в Илинденското въстание и Балканската война. Бил се е рамо до рамо с Яворов на 1 октомври 1912 г. над с. Якоруда, приятел е на Гоце Делчев. Баба Милана също не остава извън общия революционен кипеж - пренася под фустата си оръжие за македонските четници. Турски съд обявява награда от 2000 златни лири за главата й и задочна присъда 101 години тъмница. Налага се през февруари 1903 г. тя да бъде прехвърлена с двете й деца в свободна България, като при тежкия преход се разминали на косъм с "бялата смърт".
Елисавета се ражда на 28 март 1903 г. в гр. Банско като трето от петте деца на семейството. Завършила прогимназия, тя не можела да си позволи поради беднотията по-нататъшно обучение.
В един ден на 1922 г. в село Лъджене, където принудително се заселили, тя случайно зърнала младеж, дошъл според слуховете от Америка, за да си намери нашенска булка. Още като малка разказите на американски мисионери в Банско изградили в детското й съзнание притегателно-приказна представа за далечния континент. А сега имала възможност така лесно да осъществи мечтата си! Толкова била обзета от нея, че не я плашела конкуренцията на другите селски красавици, които също не били равнодушни към редкия шанс. Нямала значение и малката подробност, че женихът изобщо нямал представа за съществуването й. Три дни след това 19-годишното момиче се сгодило за принца от приказките, а след седмица, на 19 февруари 1922 г., била сватбата. Тази интересна българка е споделяла с мен: "Аз се ожених за него фактически от любов към Америка. Любовта ни дойде по-късно, когато се родиха и нашите три деца - Мария, Иван и Николай."
Почти веднага след сватбата младото семейство взема влака за Шербург и оттам с параход се озовава на Нюйоркското пристанище. Елисавета така и не зърва прочутата статуя, обгърната от плътния воал на зимните мъгли. Крайната цел е Детройт, където мъжът й притежава скромна лимонададжийница. Още на следващата година младата булка, заедно със сънародничката си г-жа Ф. Бабаджова, организира в дома си Българо-македонско благотворително дружество "Съединение". Основават и българска секция към Космополитния клуб, където членуват много етнически и американски дружества. Елисавета едва смогва в печенето на баници, чрез продажбата на които в Интернационалния институт се набират дарения за България. След земетресението в Пловдив и големия пожар в Банско тя оглавява акции за помощи. Зареждат се беседи и сказки по американски църкви за популяризиране не само на кухнята и етнографията ни, но и на историята, мъките и изпитанията, през които е преминал българският народ.
Умира племенницата на мъжа й, вдовица, която оставя пълни сираци две малки дечица. Явили се хора, желаещи да ги осиновят, но милостивото сърце не й позволило да ги повери на друг. През 1954 г. смъртта на съпруга й я оставя сама с пет деца. Силният ген ги амбицира сами да поемат предприятийцето, а майката работи 9 години като продавачка. Тежи й, че не й остава време да обърне сериозно внимание на английския си. Затова записва вечерна гимназия и я завършва като 61-годишна абитуриентка на 11 юни 1964 г., привличайки вниманието на пресата. Местните вестници с удоволствие отделят място в специализираните си рубрики на амбициозната емигрантка. Тя запознава американските читатели от 3-милионния град на заводите "Форд" с бита, ритуалите, обичаите и кухнята на един далечен народ, който има в Детройт 10-хилядна колония. Америка узнава тайните по приготвянето на български гювеч, пълнени чушки и прочутата вита баница на леля Елисавета.
Тя бе една от най-атрактивните активистки на Интернационалния детройтски институт. За особен принос в неговите инициативи през 1960 г. бе наградена лично от кмета Джером Ковино. Даскалова 18 години неизменно присъстваше в местния български радиочас, радваше се на близо 50-членната си фамилия.
Толкова много са бедните, новопристигнали през втората половина на отминалия век емигранти, познали уюта на нейния типично български дом, тихата успокояваща напевност на гласа й с неизкоренен бански диалект, напомнящ за нещо неповторимо родно! Винаги съчувстваща, тя беше готова да протегне за помощ ръка на всеки изпаднал в беда. В края на 1981 г. журналистката от "Детройт нюз" Барбара Лейси пише възторжено за родолюбивите й инициативи, за нейните гозби, отсъстващи в готварските книги, и за колекцията й от невероятни български плетива и шевици. Ограничените географски познания на обикновения американец, бъркащ често "бългериън" с "хънгериън" (унгарец), само я стимулират допълнително да популяризира родината си. Очеркът завършва така: "Гледах тази жена, брулена от ветровете, посребрена от времето, раздавала се щедро на другите - на съпруг, на деца и на своите сънародници. Гледах я и си мислех: "Не, не е изсъхнал българският корен, дори посаден на другия край на света..."
Паметта за Елисавета Даскалова е жива - както за хората, с които обичаше да общува, така и чрез огромния й архив, награди, библиотека, повереници от нея за съхранение.
Истинска Баба Тонка в далечна Северна Америка!
 (Следва)