??????? ?????
http://www.vestnikataka.com/?module=displaystory&story_id=27024&format=html&edition_id=423

Италия приютява оцелелите от югославските лагери на смъртта

Д-р Иван Илиев Гаджев

(Продължение от миналия брой)

Д-р Иван Илиев Гаджев е роден през 1937 г. в гр. Гоце Делчев. Завършил ветеринарна медицина, по политически причини е принуден да емигрира. Установява се в Детройт, САЩ, където става първият български емигрант, получил право да практикува като ветеринарен лекар в САЩ и Канада. През 1976 г., в памет на убития без съд и присъда от комунистите негов баща, той създава Научен институт "Св. Климент Охридски", преименуван по-късно в Институт по история на българската емиграция в Северна Америка "Илия Тодоров Гаджев".
Препечатваме откъси от книгата на д-р Иван Гаджев "История на българската емиграция в Северна Америка".

Въпреки че не граничи с България, страната на канцонетите е тясно свързана със съдбата на редица наши емигранти от по-ново време, за които Югославия е само първата крачка към Свободния свят. А оттам идват и други бивши граждани от социалистическите страни и немалко югославяни. Това определя големия брой лагери на италианска територия: "Ге-ди", "Бари", "Баньоли", "Чина" "Чита", "Сан Саба", "Просек", "Удине", "Сан Антонио", "Аверса", "Капуа", "Фаскети ди Алтри". В тях е силно влиянието на Източноправославната и Католическата църква. Български национален комитет (БНК) има свои постоянни представители в Триест, които разполагат със свой офис и възможност за улеснени контакти из етажите на различните служби, свързани с проблемите на емиграцията. Помощ се оказва също както от Комисариата за бежанците към ООН, така и от USЕР, италианския Червен кръст и, естествено, от Ватикана. Нашите сънародници са снабдявани с вестника на БНК "Свободна и независима България", Радио Рим има специално ежеседмично предаване на български език.
Макар и далеч от режима и ужаса на югославския "лагер на смъртта", при среща с Гемето наши бегълци се оплакват, че живеят в пренаселени бараки, които не могат да напускат нощем. Тежи им и фактът, че нямат право да работят, което ги обрича да разчитат само на подаяния.

Пикът на български бежанци натам е през май 1956 г., когато голяма част насилствено задържани в Югославия наши сънародници най-после успяват да я напуснат. Техният брой в Италия достига 600, като в Триест са настанени 250 души, в Капуа - 115. В "Сан Антонио" 40 души чакат деемиграция, а в лагера за семейни "Аверса" има 10 български семейства и пр. В ползващия се с лоша репутация "Фаскети ди Алтри", служещ като изолатор за бежанци с провинения на италианска земя, броят на българите е най-нисък - само шестима.

Странно е, че въпреки изобилието от възможности за контакти с организации, имащи различна политическа окраска, с различни хуманитарни институции, голяма част от нашите емигранти, успокоени след преживелиците в Югославия, не желаят да се обвързват с тях и търсят начин сами да решават временните си проблеми, преди да поемат през океана или за друга европейска страна. Те се ползват от помощните курсове за овладяване на необходимия език, за да са отчасти подготвени за бъдещата си съдба. Този процес през 1956 г. се задълбочава от мълвата, че се готви закриване на италианските лагери. Едва ли в Италия имало български беглец, който да не е чувал за отец Йосиф Гагов - прототип на Странджата в манастирски одежди.
Роден на 9 април 1915 г. в с. Генерал Николаево, Пловдивско, този католически свещеник превръща оглавявания от него манастир край Рим в духовно подобие на кръчмата на Странджата, където намират временен приют скитници от новите "хъшове", прогонени от комунистическия режим в България.
Той започва своето образование в католическата семинария в Буюк Дере край Цариград, за да го усъвършенства по-късно в Сполето и Асизи. Получил свещенически сан, завършва и Археологическия институт в Рим, където защитава докторска дисертация, а по-късно и професура. Автор е на редица научни разработки и статии в специализирани годишници и списания. През 1950 г. е отпечатан неговият труд "Рома сакра", преведен на много езици. Преподавател в различни религиозни институти, той става почетен член на редица академии и научни дружества. Последните 20 години от недългия си живот отец Йосиф прекарва в един манастир край Рим, където политическите емигранти-българи винаги можели да разчитат на покрив и подкрепа. В специално изградена лично от него барака, за първи път по Радио Ватикана се осъществява предаване на български език. После възникват "Български помощен комитет", организацията "Българска национална емиграция", печата се списанието "Емигрантски вести".
Йосиф Гагов не жали време, средства и сили за българските бегълци. Упорито обикаля различни институции, за да набира помощи за несретниците-сънародници от италианските лагери. Стотици от тях са запазили дълбоко в сърцата си спомена за този истински божи служител, учудвали са се как намира време, успоредно с основните си задължения и научни занимания, да се ангажира и с решаването на техни лични проблеми. Прозорците на килията му светели до късна доба - времето не достигало. Напрегнатото ежедневие косвено подкопавало и здравето му, което той не щадял при изпълнение на благородната си мисия. Така и не дочаква разведряването на международния климат. Умира на 14 септември 1967 г., едва 52-годишен.
Един божи служител, макар и католик, далеч от родината, открито и без страх помага и вдъхва вяра на сънародниците си, преодолели "желязната завеса", съзнавайки, че неминуемо ще навлече върху главите на родствениците си библейския гняв на властниците.

Малцина бягат в Гърция и повечето от тях се връщат

Българските бегълци, успели да се прехвърлят на гръцка територия, първоначално са "обработвани" в Драма, Сяр, Гюмюрджина и Ксанти, след което се проучват по-детайлно в Солун. Едва тогава попадат в лагери и общежития, очаквайки да получат разрешение за емигриране. Най-известният лагер се намира в Лаврион. През май 1956 г. там имало само 30 българи, чийто брой през 1958 г. нараства на 40. Пикът е през 1960 г. - 60 човека. Следва срив до 20 души. По принцип там се изпращат сънародници, чиято благонадеждност още не е детайлно уточнена. Затова и първоначално лагерният режим е строг, с няколко проверки дневно за своевременно засичане на бягства. Друг бежански център е разположен в десетстайна къща на остров Сирос. През 1956 г. там се намират около 70 души, половината от които - българи. Но на следващата година те са само 6. В Гърция основните грижи за бежанците поема местният Червен кръст, подпомаган от ООН и USЕР - Съюз на политическите емигранти. Българите получават символични помощи и от партии и сдружения, на които симпатизират - БНК, земеделци (гичевисти или гемевисти) и пр.  Например монархистите получават чрез съидейници по половин хляб допълнително към дневната дажба.
(Само в края на 1947 г. броят на гръцките политемигранти у нас е към 330 души.) Когато излиза Указ на Народното събрание от 4 април 1956 г., снемащ наказателната отговорност от незаконно напуснали родината, се дава възможност за обмяна на желаещи да се завърнат от двете страни на браздата. Още същата година 56 българи се завръщат по домовете си. На следващата година те са 80, а на по-следващата - 100! След това от указа се възползват само двама. Причината е не толкова в упражнявания натиск върху желаещите да бъдат репатрирани, колкото до реалното усещане, че след смъртта на Сталин, разобличаването на култа, унгарските събития и пр. комунизмът не е променил лика си, а само грима.